Местни кулинари
Жените от Народно Читалище “Втори юни - 2004” - с.Александрия
Етнос
Село Александрия е основано през 1878 година след Берлинския договор, когато Добруджа е разделена на две части - Северна и Южна. Първите заселници в село Александрия, община Крушари, Добричка област, са дошли от село Калнии, Румъния когато научават, че по силата на Берлинския договор Добруджа се разделя на две - Северна и Южна и че село Калнии остава извън пределите на България. Тогава нашите предци тръгват на път за България, където намират място и изграждат селото. Първите родове, общо заселниците били към 45 рода. Селото е основано на мястото на някогашно турско село, което е изоставено от жителите му след Освобождението и оживено с български преселници от румънското Калнии. Още с идването на първите българи е открито училището, построена е църква. Всичко това се прави с дарения на българите, които са се заселили в това село. Глинени съдове, открити в местността Гювечите са дали убедителни доказателства на учените, че поселение тук е имало и по време на траките и на римската империя.
Природно наследство свързано с храната
В близост до с. Александрия на площ от 71 хектара се намира природната забележителност Александрийска гора. Тя представлява единственото естествено находище на издънкови липови насаждения в област Добрич.
Веселите кулинарки от Народно читалище “Светлина - 1927” с. Изгрев
Кулинарни традиции
Председателката на читалището Савка Атанасова и жени от селото са създали групата "Веселите кулинарки". Почти всеки ден в селото има състезания за най-хубава баница или ястие. Всички празници се отбелязват според народните традиции, има и краеведска група.
Етнос
Жителите на село Изгрев са източно-православни българи от етнографската група Ваяци – наследници на изселници от известните старопланински села Еркеч (днес: Козичино) и Голица, както и изселници от село Пчелник (Област Варна). Населението е с чисто български балканджийски произход без никакви примеси от гръцки, турски или гагаузки елемент, както е у някои близки села. След Руско-турската война (1828 – 1829) част от населението на тези села потегля на север заедно с изтеглящата се руска армия и стига до Бесарабия. Недоволни от земята, която им предлага Руската империя, част от семействата решават да се върнат по родните си места. Легендата разказва, че пътят бил толкова дълъг, че дори краката на воловете се разранили и се наложило да им обуят цървули. Изселниците вземат решение да останат в местността, наречена Гюн-Догду. Решението е взето, поради благоприятните условия за заселване в местността, която е известна с наличието на много вода и плодородни почви.
Природа
От извор в землището на село Изгрев извира добруджанската Суха река, която е била най-големия източник на сладка вода в Добруджа. Допреди 100 години реката е била пълноводна, но след изсичане на голяма част от околните гори, реката започва да пресъхва в средното си течение. Дължината на реката е с внушителните 240 км, като в днешните граници на България е около 125 км.
Жените от Защитено селище - с.Крушари
Природно наследство свързано с храната
За първи път село Крушари се споменава в османски документ от 1526–1527г. под името Армудлуджа. В основата на наименованието стои думата армуд, армудлу, което означава круша. През 1927 г. румънците го наричат неофициално Переш, което в превод от турски означава също круша. Вероятно селището е възникнало на терен, осеян с круши. На 27 Юни1942 г. село Армутлии е преименувано на Крушари.
Етнос
Първите стъпки към заселването на Армудлуджа съвпадат с началния период на турската колонизация на Североизточна България. Началото на новия период в живота на селото е свързано с 1810г. и заселването на двамата братя Бойчо и Стоил Стоянови, дошли от с. Ковчас, Тракия, и наричани рупци. През 1828-1829 г. през Добруджа минават кервани на изселници от Стара планина и Източна Тракия, тръгнали към Бесарабия заедно с руските войски. По-късно тук идват и семейства от Одринско, Новозагорско, Дряновско, Котленско, Търновско, с. Червена вода, Русенско и др. След Кримската война тук идват татари, които обаче се изселват след Освобождението. В периода от Освобождението през 1878г. до 1906г. то е седалище на община с 9 села. През 1914 г. селото е почти изцяло българско и има 628 жители, от които 599 българи, 14 цигани, 3 гърци, 3 турци, 2 арменци, 5 албанци, 2 румънци.
Жените от Народно читалище “Светлина - 1945” с. Полковник Дяково
Селото носи името на командира на 19-и пехотен полк полковник Антон Дяков, загинал през Първата световна война при атаката на крепостта Тутракан.
Природа
Сред природните забележителности на селото е вековния дъб, наречен „Мешето“.
Етнос
Българи и турци.
Жените от Дом за стари хора “Света Петка” - с.Добрин
През Османския период с. Добрин носи името Деведжи кьой (превод от турски език - „камиларско село“), вероятно през него са преминавали кервани, които са отсядали край близкия извор.
През лятото на 1906 г. в местността Калето между днешните села Абрит и Добрин са открити останки от Античността, първоначално интерпретирани като римско укрепление. Предполага се, че това е римският град Залдапа, открити са и основите на по-древно тракийско селище в Малка Скития, основано от племето обулензи около 8 век пр.н.е.
Етнос
В края на XIX и началото на XX век тук пристигат заселници - овчари от Котелско, с над 5000 глави овце.
След Крайовската спогодба селото получава името Добрин на 27 юни 1942 г.
Жените от Народно читалище “Асен Златаров - 1962” - с.Лозенец
Природно наследство и поминък свързан с храната
Село Лозенец /Кара баглар/ се споменава още през 1573г. в данъчния регистър под името Кара Балулар. Думата баглар /от персийски/ означава лозя, тоест името на селото може да се преведе “черните лозя”. В западната част на селото някога имало много лозови насаждения с черно грозде. Новото име от 1942г. също е свързано с развитото в миналото лозарство. Почти всеки стопанин е имал 1 – 2 дка лозе. Традиционните добруджански сортове са Липа, Зайбер, Арджилян и Индижена. Считало се, че докато не мине Кръстовден (14 септември), гроздето не е готово за вино. Навсякъде зърната се тъпчели с крака, а ширата се събирала в дървени съдове и се оставя да ферментира около 20 дни. От джибрите обикновено наесен се варяло ракия. Сред преселниците от Северна Добруджа е предпочитано по-сладникавото вино, за производството на което в отделни селища се практикувало тъпчене на гроздето в чували и пресичане на ширата.
Етнос
Селото е създадено от две малки села: Стрелец и Лозенец, старите имена на които са съответно Кара балар и Омур кьой. В тези две села са живели и живеят съвместно християни и мюсюлмани (българи и турци), но по времето на Възродителния процес много турци се изселват в Турция. В основната си част населението на село Лозенец се състои от преселници от Шуменско, като има и заселници от Котленско, Габровско, Троянско, Хасковско, Чирпанско и др. През 1914г. в Лозенец живеят 405 души, от които 244 българи, 98 турци, 21 румъни, 20 цигани, 19 немци, 2 гърци, 1 сърбин. През 1959 г. село Лозенец се слива със село Стрелец /Омур кьой/, в което през 1873г. е имало 39 мюсюлмански къщи.
Жените от Народно читалище “Христо Ботев - 1940” - с. Коритен
Природно наследство и поминък свързан с храната
Старото име на село Коритен е Хардалий или (от турската дума хардал – синап). През 60-те години на XX век при преименуването на селата е имало предложение селото да бъде преименувано на Синапово, но предложението не се приема, като се решава да бъде преименувано на Коритен поради релефа, наподобяващ формата на корито, върху който е разположено селото.
Етнос
Българи, турци и роми
Жените от Народно читалище “Йордан Драгнев 1894” - с. Крушари
Природно наследство свързано с храната
За първи път село Крушари се споменава в османски документ от 1526–1527г. под името Армудлуджа. В основата на наименованието стои думата армуд, армудлу, което означава круша. През 1927 г. румънците го наричат неофициално Переш, което в превод от турски означава също круша. Вероятно селището е възникнало на терен, осеян с круши. На 27 Юни1942 г. село Армутлии е преименувано на Крушари.
Етнос
Първите стъпки към заселването на Армудлуджа съвпадат с началния период на турската колонизация на Североизточна България. Началото на новия период в живота на селото е свързано с 1810г. и заселването на двамата братя Бойчо и Стоил Стоянови, дошли от с. Ковчас, Тракия, и наричани рупци. През 1828-1829 г. през Добруджа минават кервани на изселници от Стара планина и Източна Тракия, тръгнали към Бесарабия заедно с руските войски. По-късно тук идват и семейства от Одринско, Новозагорско, Дряновско, Котленско, Търновско, с. Червена вода, Русенско и др. След Кримската война тук идват татари, които обаче се изселват след Освобождението. В периода от Освобождението през 1878г. до 1906г. то е седалище на община с 9 села. През 1914 г. селото е почти изцяло българско и има 628 жители, от които 599 българи, 14 цигани, 3 гърци, 3 турци, 2 арменци, 5 албанци, 2 ромъни.
Жените от с.Зимница
Поминък свързан с храната
Наименованието Зимница е приблизителен превод на турското наименование – като синоним на зимовище, място за зимуване или като зимница – тоест зърнени храни, посети през есента.
Етнос
До 1888 г. в селото живее предимно мюсюлманско население. Българските заселници тук идват главно от Дряновско, Габровско, Ямболско. През 1914г. селото има 796 жители, от които 560 българи, 150 турци, 58 цигани, 28 татари.
Рецептите са предоставени с любезното съдействие на Гюлер Кудрет.
Жените от Народно читалище “Стефан Караджа - 1936”, село Телериг
Етнос
Село Телериг /Хасъкьоселер/ е записано в турски данъчен регистър на овцевъди от 1573г. под името Кьоселер. За възникването на селото има интересна легенда. Преди основаването на трите съседни села – Телериг, Зимница и Огняново, по тези места дошла жена с тримата си сина. Те не се спогаждали и затова разделили имота на три части и създали три отделни села. Там, където се установил големият син, възниква село Кьоселер – селото на безбрадите, понеже бил кьосе – тоест без брада. Понякога към основното име се прибавя и представката “хасъ”, което се превежда точно, напълно, тоест село на напълно безбрадите. А малкият син, известен като Кючук Ахмед, създал село със своето име, наречено по-късно Огняново. Майката останала в третото село – Зимница. През 1873г. село Кьоселер има 50 мюсюлмански къщи и подчертано турски облик. След 1881г. идват българи от различни селища на Северна Добруджа, Сливенско, Котел, а някои и от Македония. Част от мюсюлманското население са заселници от Казахстан. През 1914г. селото има 1410 жители: 744 турци, 552 българи, 67 татари, 25 цигани 3 гърци, 19 арменци. Българският етнически елемент се увеличава и със заселници от с. Кайнарджа, Силистренско, поради което и една от махалите е наречена Кайнарджанската. През 1940г. тук идват преселници от Тулчанско, Северна Добруджа. От 1942г. селото носи името на хан Телериг.
Гюлер Кудрет, с. Телериг
СТАНИ КУЛИНАРЕН АВТОР
Ако искаш да участваш в годишното дигитално състезание “Дивото гърне 2024”, попълни формуляра. Краен срок 31 Май 2024.